Извод: Най-важният фактор за кризата е взаимодействието между вътрешните организационни слабости и външния натиск. Залавянето на Васил Левски е конкретно събитие, но лато последица се е образувал процес, в който се разпада комитетската мрежа. Външният фактор като репресивната политика на Османската власт задълбочава кризата, защото движението не разполага със стабилна структура. В същото време историческата памет за предишна държавност действа като фактор, който не позволява отказ от националната идея. Липсата на външна подкрепа в международната среда показва, че българското освобождение не може да зависи изцяло от Великите сили. Именно това води до радикализация и подготовка за по-масово въстание. Следователно кризата е едновременно последица от вътрешни и външни фактори и причина за нов етап в борбата. Тя не е край, а по-скоро ускорител на революционния процес.