Какво се случва, когато започнем да преживяваме своя вътрешен свят, вместо да го потискаме и да бягаме от него? Случва се това, че ставаме хора! Хора, които страдат, хора, които ги боли, хора, които се чувстват несигурни, хора, които се страхуват да не бъдат наранени, хора, които са уязвими и раними. Всичко това е толкова човешко. На нивото на сянката, ние се съдим за всички тези неща. Мислим си, че ни правят слаби, претоварващи,твърде емоционални, нервни, конфликтни, нездравомислещи и каквото ви хрумне на ум, но замислете се, всички тези неща са нещо напълно нормално, напълно човешко. Чувствата ни един към друг са това, което ни прави хора. Ние не сме машини. Вълнуваме се, влюбваме се, обичаме страстно или смирено, преекспонираме, драматизираме, гневим се, бунтуваме се, караме се, спорим! Това ни прави личности, това е нашето богатство, нашата колоритност, съвкупността от всичко, което сме. От страстите ни, от чувствата ни, от мислите ни, от нещата, за които страдаме, от нещата, за които се гневим, от нещата, които обичаме и за които ни е грижа. На нивото на дарбата, ние разбираме, че болката и удоволствието вървят ръка за ръка и не можем да се вкопчваме само в едното или другото.
Нито едно чувство в нас не е лошо или грешно. То ни е дадено от Бог, за да го преживеем, за да го усетим и да го изпитаме, което не означава задължително да го проявим навън, но ако се случи и това е човешко. Чувствата ни не са нещо страшно и отблъскващо, те са красиви. Те са благословия, към която трябва да подходим с нежността на майка, която успокоява и прегръща детето си, че всичко в него е наред. Това, че са там ни обогатява, кара ни да се чувстваме живи, кара ни да се заравяме все по-дълбоко в себе си и да откриваме колко чувствителни сме всъщност, към всичко и всички. Нашият най-голям страх, свързан с чувствата и емоциите, е че те няма да бъдат приети и разбрани от другите, че няма да бъдем приети такива, каквито сме. Затова се затваряме, ставаме коравосърдечни, студени, привидно безчувствени или пък неконтролируеми, агресивни и защитаващи тези чувства и емоции в изразяването си. И на нивото на сянката се случва точно това, фактът, че не приемаме своя вътрешен свят, кара другите да подходят към него със същото. С отхвърляне, с неразбиране, с претоварване. Така, вместо да се сближаваме, ние се разделяме и пропастта между нас става все по-голяма. „Никой не може да ме разбере, никой не знае през какво преминавам.” И знаете ли, никой няма и да разбере, ако не го допуснете в себе си и не спрете да се защитавате.
И тук, може би, би било добре да обърнем внимание на програмното партньорство между 36-тия и 6-тия ген ключ. Програмните партньори винаги са свързани помежду си и когато преживяваме единия от ген ключовете, винаги можем да усетим и присъствието на другия. Те са съвършени огледални образи, които допълват Ин и Ян аспектите в себе си. На нивото на сянката, програмните партньори създават търкане и подхранват сенките си взаимно. На нивото на дарбата техните качества се допълват до съвършенство и подпомагат проявлението на дарбите. На нивото на сидхи, всички различия изчезват и тези качества започват да действат като едно цяло поле на съзнание. И за да бъде по-ясно, нека видим какво точно се случва тук, в това партньорство между 36-тия и 6-тия ген ключ.
Предизвикателството на сенките в тези два ген ключа е повече от очевидно – конфликтът води до претоварване, претоварването води до конфликт. 6-тият ген ключ е свързан с нуждата ни да се защитаваме, а ние се претоварваме от енергията, която ни е нужна, за да се защитаваме, защото не искаме да ни се налага да се защитаваме. Лесно можете да видите затворения кръг от тези две сенки. Можем да го видим как действа и наобратно. Появява се турбулентност, заплашва да ни претовари и започваме да се защитаваме от това претоварване, което ни прави три пъти по-турбулентни и претоварени и създава конфликт. Мисля, че всеки от нас е наблюдавал това търкане и тази динамика в живота си.
На нивото на дарбите, обаче, нещата тотално се променят. Появява се една потенциално предизвикателна емоционална ситуация, ние оставаме с нея и не ѝ позволяваме да ни завладее. Оставяме първичната емоция да премине през нас, изживяваме я, поемаме си отговорността за нея, вдишваме дълбоко, разбираме, че човека отсреща може би преминава през същото и вместо да се защитаваме от него и да го нападаме, намираме начин да изразим какво чувстваме, без да обвиняваме и нараняваме него за това, взимайки и своите и неговите чувства предвид. Така проявяваме и дарбата на човечността, която ни свързва с нас самите, като същевременно разбира и е отворена за другия, и дарбата на дипломацията, която намира най-правилния начин и момент да се изрази, без да нарани. И така, вместо да се пазим един от друг и да се претоварваме, ние се отваряме все повече и повече.
Това прави дарбата на човечността с нас. С нея, вместо да се затваряме, ние започваме да се отваряме за всички тези чувства, които изпитваме и да ги допускаме все по-дълбоко в себе си. Да допускаме страданието си в себе си. Да преживяваме болката си и да започнем да разбираме защо тя е там. За да започнем да се отваряме към другите, ние първо трябва да отворим себе си, а не обратното. Да се отворим за другите не е нещо, което можем да си поставим за цел, то е следствие от това, че сме започнали да лекуваме раните си емоционално, физически и психически. Когато се отворим за нашето страдание и започнем да го разбираме, ние започваме да го виждаме и в другите и ставаме много по-състрадателни към болката им. Ние сме склонни да разбираме тяхното поведение, колкото и турбулентно да е то и да ги успокояваме със самото си отношение, че всичко е наред, че ще мине, защото и ние сме минали от там и знаем колко може да е трудно и непоносимо понякога.
Така дарбата на човечността по съвсем естествен начин ни сближава един с друг като ни прави отворени един към друг. Тя ни дава всичките тези трудни предизвикателства, за да можем да натрупаме опит и емоционална интелигентност, за да излезем от собствените си кутийки, в които не можем да видим отвъд собственото си себеобсебване по нашите лични чувства и мисли. От тази дарба се появява едно прекрасно умение – да можем да се
поставяме на мястото на някой друг и да разберем какво преживява той, вместо на нивото на сянката да го отхвърляме за неговото претоварващо влияние, което в действителност няма нищо общо с нас, а с неговото парченце страдание и с неговите рани. Така ние естествено се превръщаме в магнит за хора, които са склонни да споделят най-големите си страхове и да се разтворят за пръв път и пред себе си и пред някой друг, защото ние ще ги караме да се чувстват разбрани, независимо какво преживяват и колко силно се съдят за това. Спомнете си за някого, който ви е накарал да се чувствате по този начин и ще видите тази дарба в действие. Спомнете си за момент, когато вие сте предложили тази подкрепа, абсолютно безвъзвратно, без да приемате ситуацията лично и ще откриете тази дарба в себе си.
Това, че сме започнали да обгръщаме своите бури и сме започнали да лекуваме собствените рани съвсем естествено, без да си го поставяме за цел, започва да лекува и раните на другите. Самото ни присъствие се превръща в една предпоставка, за да може това да започне да се случва и то е чисто вълшебство. Геният винаги служи на другите и ни кара да се чувстваме добре. Дарбата на човечността ни изпълва с топлина, когато успеем да помогнем на някого с опита си, за да премине през собственото си „Затъмнение на светлината” и да заблести отново. Така се казва тази хексаграма в И Дзин – Затъмнението на светлината и да се сблъскаме с мрака в душите си е едно от най- човешките неща на света.
Това прави този 36-ти ген ключ с нас, на нивото на сянката ни предизвиква да отворим сърцата си и да спрем да ги затваряме, защото затварянето е толкова претоварващо. На нивото на дарбата той ще ни подлага на изпитания със същите тези преживявания, за да провери колко склонни сме да се отворим и да ни покаже, че можем да се отваряме все повече и повече за всичко и за всеки. Тази дарба ни помага да наблюдаваме този процес в нас и да виждаме кога сърцето ни се отдръпва, за да можем да го върнем обратно към живот. Ние трябва да бъдем човечни първо към себе си и да си прощаваме, когато не успеем да останем отворени и ни дойде в повече. Да си простим, че не сме съвършени. Това също е човешко. После вдишваме дълбоко и си казваме: „Добре, вече съм готов, вече мога да го понеса!” и се отваряме отново, а сърцето ни – то може да се отваря до безкрай.
Сърцето ни не може да бъде претоварено от живота. То може да приеме и да разбере всичко и всеки. Това, което се претоварва и развихря, е нашият ум и нашите завладяващи емоции, които винаги си търсят причини и някакъв отдушник. Когато сърцето се отвори, за да приеме цялата болка и страдание в себе си и разбере, че тяхната цел е да излекуват сърцата на всички нас, ние вече не ги отхвърляме, а ги приемаме и поглъщаме изцяло в себе си, като най-сладкия еликсир, който може да облекчи всичките ни рани. Както казва
Ричард Ръд: „В крайна сметка, нищо не може да ви нарани, защото нищо не може да нарани едно излекувано сърце.”
И тогава изгрява сидхито на състраданието.